Като мисля за теб, си представям планинско поточе,
което се свлича и безсилно угасва в пустинята,
лава, която изригва от Ада,
пълзи и пропада
вкаменена в морето,
пеперуда, която кръжи покрай пламнала свещ,
дъхче, духче и пух от глухарче,
засмукано от хобота на безжалостното торнадо –
развързан, безгрижен, вселенски развейпрах и нехранимайко,
песъчинка в окото, която си проси сълза –
да се върне при своите пясъци,
сигурно точно така ще изчезнеш във мен –
като птица, която запъхтяно телце над тръстиките пламнали вдига –
и в ужас за своите малки пищи,
няма как да избягаш от моите яки и лакоми примки –
цял живот съм ги връзвал в незаснетия си бразилски сериал
от дъждовни и кални,
безкарнавални нощи,
в които те нямаше в моя живот,
късно е вече, няма начин от мен да избягаш сега –
аз съм хищникът, който те дебне и лукаво стеснява кръга,
аз съм твоят вампир, който нощем върлува през твоите дрипави сънища
като котка със седем души – и ти пие червените изгреви,
взира се в теб през ключалката – и изтръгва дъха ти,
милва косите ти през огледалото,
докато си нанасяш
крем,
грим,
туш,
руж –
или както се казват там всички онези прекрасно дъхтящи неща,
подарява ти липов цвят, докато крачиш по другия тротоар,
или просто те черпи кафе със сметана на последната гара –
най-горчивата гара в средата на своя живот,
от която си тръгнаха всички изпуснати влакове.
Няма прошка,
Ти вече си моя.
Само дето не зная какво да направя за теб.

Търсило ме е едно момиче,
но не съм си вдигнал телефона.
Питало ме е кого обичам
и съм го зарадвал, че са много.

Най обичам да ме омагьосат,
нежни мисли да ми завъртят главата,
да забравям думи и приличие,
моливът да пари във ръката...

Търсило ме е едно момиче,
искало, навярно, да е с мене.
Моля му се, като на светица -
да ме търси, и
да ме обича.

Пристигаме сами на този свят.
Със стъпки боси тихо го пресичаме
И пак сами си тръгваме оттам,
но вече взели своя къс обичане.

За някого е свиден армаган.
За друг е непосилно тежко бреме.
Но не защото обич е познал,
а просто е пропуснал да си вземе.

Не зная колко стъпки предстоят
до онзи ръб след който е мълчание.
Пристъпвам бос. Нося своя къс...
... една планета обич в мъжки длани...

Остави ме мене. Не разбра ли -
аз съм този, дето те боли.
Аз съм червеят във твойте рани.
Аз съм куп несбъднати мечти.
Аз съм грешките, които си направила
и не си могла да си простиш.
Аз съм твоето табу - забрана,
дето сама не можеш да си забраниш.
Остави ме. Някъде, където
спират всички пътища и време.
В ъгъла на твоята вселена
от където дявол да ме вземе.
Разруши ме. Бог да ти помага!
/мен ме е наказал да възкръсвам/.
Но го направи сега. Веднага.
Утре вече може да е късно.